Sad and depressed woman sitting alone at the field during beautiful sunset with park background. Selective focus.

Приказка за чувствата

Автор: Габриела Стамова

 Ето че дойде и последният ден от пролетната ваканция. Утре отново всички ученици ще се върнат в клас. Ема обаче не се радваше. Отново я обзе страхът от това да се изправи пред съучениците си. А беше толкова хубаво през ваканцията. Никой не ù се подиграваше, не я блъскаше и не ù дърпаше косата. Само ако можеше утре никога да не настъпи. Да си остане завинаги на село при баба, дядо и животинките.

 Очите на Ема се напълниха със сълзи и тя хукна към поточето. Барни, верният другар, тичаше след нея и джафкаше с цяло гърло. Само ако можеше да ù помогне…

 Ема се спря до водата, даже си намокри обувките, но това не я притесняваше. Огледа се във водата и видя рошавата си главица. Тя всъщност беше много симпатично дете с обло бяло лице, с големи бузки и милион лунички, кацнали върху тях и чипото ù носле. Имаше чуплива средно дълга коса в ярък морковен цвят.

 „Чучело!“ – жестоките думи на децата отекваха в ушите на Ема и тя заплака още по-силно. Барни я близна по бузката и замаха с опашка. Него изобщо не го притесняваха луничките, даже ги обожаваше. Да можеше и децата да видят колко е ранима и чувствителна, а не само външния ù вид.

 В последния ден преди ваканцията г-жа Добринова извика Ема в учителската стая. Тя беше любимата ù учителка. Преподаваше по музика и беше много мила. Само тя забелязваше как всички ù се подиграваха и обиждаха. Но беше забелязала и още нещо – Ема имаше прекрасен глас и макар и самоука се справяше доста добре дори и с най-трудните мелодии.

– Ема, миличка, дано не ми се разсърдиш – усмихна се г-жа Добринова – записах те за един конкурс. Много е важен и ще ти помогна да се подготвиш.

– Конкурс? – едва промълви Ема.

– Музикален конкурс. Ще успеем! Трябва да успеем! Победителят ще бъде приет в музикален колеж във Виена с пълна стипендия за цялото обучение. А ти пееш прекрасно, само трябва да си повярваш! Аз ще съм до теб през цялото време и ще те подготвя. Имаме само 3 месеца. Толкова се вълнувам – г-жа Добринова не спираше да бърбори.

– Но такива като мен не ги приемат във Виена и не печелят първо място – каза уплашено Ема.

– Не се тревожи за това сега. Приятна ваканция ти пожелавам, ще се видим отново в клас.

  Училището започна, а с него и подигравките на останалите деца. На Ема ù беше много трудно и ако не беше г-жа Добринова, тя нямаше да може да издържи. Всеки ден след часовете двете се заключваха в кабинета по музика и се подготвяха за важния конкурс. Според Ема тя нямаше никакви шансове, но ù беше приятно цялото това внимание, а и г-жа Добринова беше толкова мила, че на Ема никак не ù се искаше да ù отказва. А и така забравяше за обидите. Според учителката обаче Ема беше прекрасна и много талантлива, ангелогласна и ще омае журито, няма никакво съмнение за това.

 Не така мислеха децата от класа. Те започнаха още по ожесточено да я нападат, даже нарисуваха плакат, на който пишеше “Чучело на конкурс”. Голям смях падна. Но Ема се стараеше да не обръща внимание. Тя обожаваше разказите на г-жа Добринова за музикалния колеж, за Виена, за музиката. Струваше ù се като някаква вълшебна приказка и щеше да даде всичко от себе си да се представи добре.

 В деня на заминаването Ема видимо потреперваше. Г-жа Добринова както винаги се вълнуваше и не спираше да бърбори. Докато минаваха проверката на летището, Ема се обърна назад и видя в далечината как родителите ѝ махаха и за миг ù се прииска да се откаже и да се втурне при тях. После си спомни за подигравките на съучениците си и за горката г-жа Добринова, която толкова се радваше, че вместо това си подаде паспорта и влезе в ръкава, водещ към самолета.

 Виена наистина беше точно толкова прелестна, колкото ù разказваше учителката. А самият конкурс беше като сън. Ема почти нищо не си спомняше. Беше пълно с хора, които щъкаха насам-натам, прекрасни талантливи деца от цял свят и никой, ама наистина никой не я обиди нито веднъж. Никой не я удари, нито я нарече “чучело”, никой не я скубеше, а всички се усмихваха и ù пожелаваха успех.

 И накрая приказката се сбъдна. Ема беше класирана на първо място. Г-жа Добринова пищеше от радост и за първи път от устата ù не излизаха думи, а само някакви звуци. Тя прегръщаше ученичката си и успя единствено да промълви:

– Успя, Ема! Ти успя!

– Успях – две сълзи се търкулнаха по бузите на момичето.

 Награждаването беше отразено във всички медии. Снимката на Ема с голямата купа обиколи света. На нея ясно се виждаха милионите ù лунички и морковената ù рошава коса, но с тях тя беше още по-прекрасна. Беше победител. Това беше началото на нейния нов живот в новото училище. Цял живот щеше да е благодарна на любимата си учителка. Само тя повярва в нея дори когато всичко изглеждаше невъзможно.

 На летището освен мама, татко, баба и дядо бяха строени и 24 деца с цветя. Съучениците на Ема. Носеха и плакат, на който пишеше “Гордеем се с теб, Ема!” Всички те я наобиколиха и запрегръщаха, целуваха, плачеха. Викаха я по име и като че всички искаха да попият от успеха. “Обичам ви всичките” – помисли си Ема. За първи път тя грееше от щастие и не се опитваше да прикрие луничките.

Add a Comment

Your email address will not be published. Required fields are marked *